*

*

*
Човешкото съществуване е исторично, а негов ресурс е времето. Тази връзка не е причинно - следствена, поради което трябва да бъде осъзната като а приори свободата на всеки от нас, без да има заслуга за създаването си , да твори собствената си история. Всеки сам предизвиква поредица от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съотвества на същата поредица от мигове. 
Но съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга - раждането и смъртта и в този смисъл , ние разполагаме с ограничено време в свободата си - от Този, който ни е дал живота - да го довършим.
Мисля си, че именно това ограничение във времето ме кара да търся, да  изследвам личната истина на моя живот, да търся отговори на питанията и използвам времето си, защото  аз от себе си или Този, който ми е дал живота  ( едно и също е) очакваме от мен отговорност, срещу доверието (възможност) - живот.
Търсенето на отговорите е  вероятно това, което поражда отговорността. Моят отговор съдържа в себе си моята отговорност, а  коренът на двете е говоренето, диалогът вътре и извън себе си, питането, дълбокото осмисляне на въпросите. Така , по този начин в някакъв звезден миг се раждат парченцата на личната истина на живота ми. Обратното - незадаващия въпроси, спасяващия се с бягство от всякякви питания, не търсещия отговорите би следвало да е не-отговорен, без-отговорен, неразбиращ отговорността пред самия себе си и пред своя живот, което е корен на всички други отговорности, вини, на дълга изобщо.

Когато ни срещне познат на улицата, обикновено  бързо и почти подминавайки ни, ни задава  въпроса "Как си?" . Банално нали? В повечето случаи, той не очаква да му отговорим  как сме наистина. Защо тогава ежедневно се питаме един друг така? 
Нали тогава и двамата сме без-отговорни?
Има и други случаи, когато някой, който наистина  е загрижен  за мен  ме попита "Как си?" мога ли да му отговоря как съм наистина?
Зная ли "Как съм?" през повечето време?  Не мисля. 

Сега обаче е един от моментите в които знам и искам да бъда от-говорна към теб:

раздвоена и напрегната, обичаща и обичана, но сякаш с вързани криле

защото съм изправена   в залата, пред собствената си съвест и имам нужда от отговора на " Какво правя с живота си?" и "Това ли е , което искам и за вбъдеще с теб?"
  И да , и не. Това, но и  още нещо - искрено вярвам - по-добро: и развиващо се, и същото; и ново, и предишно. Свободата да мога  да имам мечти . По -малки или  по-големи, но волни, реещи се, правещи ме щастлива мечти за сбъдване с теб.